Великден в Сирия: не само християните страдат
Ким Кардашиян се съсредоточи върху Кесаб: но сирийци от всички религии страдат при Асад
АКО #SaveKessab показа нещо за медийния дискурс около гражданската война в Сирия, това е, че заплахите за християнските малцинства в страната, дори и преувеличени, сега са склонни да получат повече внимание от масовото избиване на мюсюлмани.
Съмнителната глобална медийна кампания, подета от не друг, а американо-арменската телевизионна знаменитост Ким Кардашиян, се стреми да повиши осведомеността за това, което се рекламира като възможен „втори арменски геноцид“, след като бунтовници и джихадистки групи превзеха северния сирийски планински курортен град Кесаб, където християнската общност е имала историческо присъствие.
За щастие последвалата глобална реклама се оказа напълно погрешно , но не и преди възмущението беше предизвикано от снимки на обезглавени и екзекутирани арменци в Кесаб - безумие, което бързо утихна, когато се оказа, че всъщност това са изображения на мюсюлмани, убити другаде в Сирия. О, тази ирония.
Очевидно тези дни бурените бомби и въздушните удари по мюсюлманските райони нямат нищо общо с отвлечените монахини и насилственото разселване на арменци, сякаш стотици хора от всички религии също не са изчезнали, за да не се чуват отново, сякаш други градовете и селата също не се изпразват от жителите си. Къде е тяхната мажоретка на Кардашиян?
Изглежда, че когато се случват лоши неща на християните в Сирия, това е голяма новина, но когато същите неща се случват на мюсюлманите, инцидентите се свеждат до ред във вестникарска статия.
Неотдавнашното хладнокръвно убийство на смел и любезен йезуитски свещеник, роден в Холандия - отец Франсис Ван дер Лугт - в разбития Стар град на Хомс, беше съвсем правилно усетено в целия свят. Но колко невъзпети мюсюлмански герои е загубила Сирия през последните няколко години, за които не знаем нищо?
Част от това се свежда до причудливия потребител на новини, от който след три години вече не може да се очаква да се ангажира или да се грижи за всеки обрат на конфликта. Колкото и депресиращо да е, ежедневната тъпа на войната вече сама по себе си не заслужава новини и репортерите трябва да намерят истории, които имат специален резонанс с публиката у дома.
Другата част от това обаче се свежда до манията на западния свят по християните от Близкия изток.
Смятана от някои за по-приемливото и разумно лице на арабския свят, историята за „християните в заплаха“ е безкрайно очарователна за европейците и американците.
Това пристрастие в докладването не е особено свързано с факта, че те са малцинство: сирийските кюрди, иракските мандеи, египетските нубийци и така нататък рядко получават едно и също време за ефир. Това е по-скоро свързано с основното расистко предположение, че християните всъщност не са част от Близкия изток, че тази очевидно приятелска на Запада религиозна група е някак си отделена от другите в района.
За тези, които не познават древната история на разнообразната общност или не са виждали степента на интеграция и съвместно съществуване, което се случва в толкова много страни от Близкия изток, трябва да е трудно да разберат защо християните биха искали да продължат да живеят в регион, който все повече се свързва с викове на Аллаху Акбар , коли бомби и джихад.
Най-екстремният пример е Ирак, където християнското население на страната е намаляло от милион на няколкостотин хиляди поради сектантско насилие. Междувременно страната е много по-малка Общностите на язидите и мандеите са изправени пред подобна съдба , но за по-малко възмущения.
В Сирия, въпреки огромния брой истории за потенциалната заплаха за християните, имаше изненадващо малко атаки, специално насочени срещу последователите на религията, въпреки че Ракка - в момента контролирана от твърдолинейната Ислямска държава Ирак и Велика Сирия (ИДИЛ) - е забележително изключение.
Смята се, че мнозина в християнската общност подкрепят президента Башар Асад и все пак вероятно поради тази причина няма подобен прожектор върху тежкото положение на алавитската общност в страната, която е хулена точно толкова, колкото християните от екстремистки сунитски групи.
Голяма част от Близкия изток е изправена пред мрачен и труден момент в момента. Рискът не е за християните сами по себе си, а за религиозната кръпка, от която те са неразделна част. За съжаление, дори ако насилието, специално насочено срещу тяхната общност, не се увеличава в повечето страни, страхът от бъдещи атаки кара някои да се преместят или в по-хомогенни в религиозна гледна точка райони, или да напуснат региона.
С наближаването на Великден имаме право да скърбим за тази деградация на многообразието, огромна загуба за Близкия изток. Но да се създаде разказ, че християните са единствената цел на конкретна заплаха, е – поне за момента – далеч от точното и служи само за омаловажаване на страданията, нанасяни на хора от всички религии в тази част на света.
