Документален филм за Hot Property: недостатъчно ровене в BBC2
Програмата, разказана от Sandy Toksvig, не успява да попита защо жилищата никога не са били толкова недостъпни
Питър Макдиармид/Гети Имиджис
Британският жилищен пазар рядко върви тихо към бизнеса си, но дори и според собствените си дисфункционални стандарти той достигна нови висоти на абсурда през последните няколко години.
Лудостта, която сега преобладава в някои части на Лондон, е може би най-добре илюстрирана от странно трогателната история за около хилядите механични копачи, за които се смята, че са погребани в подземите на Кенсингтън и Челси.
Тяхното положение се обяснява с плутократичния стремеж да копаят огромни мазета под грузински градски къщи, които иначе не биха могли да поберат частен басейн или кино, които подхождат на член на глобалния елит. Така че в движение JCB и надолу те копаят.
Без рентабилен начин да извадят копача от такава дълбока дупка, строителите на супер богатите са разработили гениално решение: работният кон сам си копае гроба. След това, след като е запечатан в бетон под пода на мазето, това не е нищо повече от £5000 такса по фактура.
Нямаше нищо наполовина по-бароково от това в Hot Property, доста слабият галоп снощи през жилищния пазар по BBC2.
Без анимационни аргументи и малко чувство за съгласуваност на повествованието, това беше до голяма степен документален филм от типа „ето куп неща, които се случиха“. Прелиташе от тема на тема, като не вярваше нито на себе си, че е интересна, нито на публиката, че ще се интересува.
Което е жалко, тъй като докосна – макар и мимолетно – интересна почва.
Най-добрите поредици се занимават с историята на жилищния бум, като големия скок в жилищното строителство през 30-те години на миналия век. Два милиона къщи са построени от частни компании през това десетилетие и те са продадени на средна цена от 3,5 пъти печалбата.
Никога не сме строили повече преди или след това, а къщите никога не са били по-достъпни. Днес средният дом струва 9,5 пъти средната печалба.
Как стигнахме оттам до тук и кой спечели и кой загуби в процеса? Високите и растящи цени означават ли, че повече от нас са по-добре? Колко трябва да струва една къща все пак?
Да очакваме категорични отговори би било нереалистично, но можеше разумно да очакваме въпросите да бъдат зададени. Вместо това програмата се превърна в безсмислен дебат между разработчици и nimbys, в който никой не каза нищо ново или изненадващо.
Моделът се повтаряше два или три пъти: препъваше се обратно в обещаваща територия – и след това кротко се отдръпваше, когато ставаше интересно.
Например, имаше къща на Джон Прескот за £60 000. (Като заместник министър-председател в правителството на Блеър, Прескот отговаряше за жилищата.) Идеята беше висококачествен дом с ниска цена да бъде построен върху държавна земя и въпреки че къщата ще се продава на свободния пазар, земята ще остане собственост на държавата.
Това беше вид публично-частно партньорство, любимо на New Labour, и жителите, които са се регистрирали за него, нямат оплаквания относно качеството на домовете си. Но някъде по пътя цената пропълзя нагоре, след това скочи нагоре и не спря да се покачва, докато не достигне £300 000.
Интервютата с Прескот и разработчика хвърлят малко светлина върху това какво се обърка и кой, ако някой, е виновен. Създателите на програмата изглеждаха по същество нелюбопитни относно това дали домът на стойност 60 000 британски лири е добра идея, лошо изпълнена или лоша идея от първия ден.
Може би могат да бъдат простени. Може би всеки пазар, на който заравянето на оборудване за копаене на стойност £5 милиона изглежда разумно и разумно, е непроницаем за конвенционалния документален филм – или поне за този, разказан от Санди Токсвиг.
Евън Дейвис щеше да е по-добър юмрук на икономиката, а Адам Къртис щеше да се крепи на политиката. Но за да забие тъмното сърце на британския бизнес с имоти, ще трябва някой с талантите и манията на Франц Кафка.
Business Boomers: Hot Property се предлага на BBC iPlayer
Холдън Фрит туитва на адрес twitter.com/holdenfrith
