Германия трябваше да се откаже от провинция за еврейския народ
На евреите трябваше да бъде предложена родина във Франкония, а Йерусалим - място за поклонение
Ричард Къртис беше шеф на моята къща в училище – място, потънало в трагичните спомени за това, което англичаните винаги са наричали Великата война. Неговият комедиен сериал Blackadder Goes Forth, който изпраща своите глупости, се е привързал силно към възгледа за войната като пълна загуба на време – луд свят на взаимно клане, населен от жадни за медали генерали, некомпетентни щабни офицери и садистични, но чудесно лагерни германци .
Сериалът винаги ми се е струвал една от най-добрите военни вицове. За това, което гвардейците от уелската гвардия наричаха „кърваво гражданско лице“ (кажете го със силен акцент на Карнарвон или Каерфили и ще разберете цялата му сила), Къртис чрез чисто симпатично въображение успя да разкрие и да се подиграе не само с лудостта на окопите, но на самия военен живот.
Наблюдавайки развитието на Европейския съюз и постоянното разгадаване на това, което минава за мир и сигурност в Близкия изток, винаги съм споделял един вид модифициран възглед на Черната гадия – войната беше пълна загуба на време. Но не както в мнението на капитан Едмънд Блекадър, защото се водеше некомпетентно. Британските експедиционни сили от 1914-1918 г. бяха най-професионалната и успешна армия, която Обединеното кралство някога е разполагала в тази област. Неговите висши офицери обикновено бяха както смели (най-малко 58 британски генерали бяха убити в действие), така и компетентни. По-често те печеляха – и фелдмаршал Хейг ги доведе до обща победа в крайна сметка.
Но централната цел на войната ( темпо Генерал Мелчет се опитва да премести своя коктейлен кабинет по-близо до Берлин) трябваше да попречи на Германия да контролира Европа и въпреки всеобхватното поражение на германската армия през 1918 г. и друго още по-всеобхватно поражение през 1945 г. - сега го прави. Това е Европа на Ангела Меркел; ние просто живеем в него – и се опитваме да слушаме телефона й, за да разберем какво става.
Сякаш една нестабилна Европа под германска хегемония не беше достатъчна – дъгата на нестабилността в съвременния Близък изток, която може да застраши стабилността на самата Европа, е до голяма степен резултат от германската дивачество.
В началото на 1947 г. тогавашният британски външен министър Ърнест Бевин прочуто обявява Декларацията на Балфур за „мъртва“. В целия свят имаше огромно съчувствие към тежкото положение на онези евреи, които са оцелели след Холокоста. Но малцина от авторитетите на този етап в Европа предвиждаха бъдещето на разселените евреи в Палестина. Под мандата имаше твърде много междуобщинни борби. Чърчил последователно застъпваше възстановяването на еврейското общество в Европа – след като цялата дискриминация срещу евреите беше премахната в Обединеното кралство при Кромуел. Във Франция законните увреждания бяха премахнати по времето на революцията и армиите на Наполеон ентусиазирано вдигнаха ограниченията върху гетата, където и да маршируват.
Дори ако евреите искаха своя собствена държава – достатъчно разбираемо, като се има предвид безмилостната жестокост на преследването им от германското правителство между 1933-45 г. (обсебеното от честта военно командване беше напълно съучастническо, както и много обикновени германци), това в никакъв случай не беше предрешено заключение, че е трябвало да бъде в Близкия изток.
Ясно е, че има дълбоки религиозни причини набожните евреи да искат да бъдат в това, което сега се нарича (отново) Израел – но изглежда те процъфтяват еднакво добре в Бруклин или Стамфорд Хил. Йерусалим, а не оспорвана столица на еврейска държава, би могъл да бъде място за поклонение на трите велики и взаимосвързани монотеистични религии в света.
Вместо това, след като избягаха от Холокоста, те бяха отведени в засада, която досега е продължила близо 70 години и никога няма да свърши. Не защото евреите не заслужаваха родина, а защото, за да създадат такава, те откраднаха големи парчета от чужда страна.
Много е странно, като се има предвид, че Холокостът беше германско престъпление, поради което принудихме другите да плащат и да го изкупят. Арабите в Палестина нямаха нищо общо с масовите убийства на европейски евреи.
Много по-добре би било да се даде на евреите за родина една от провинциите на Германия. Прусия, седалище на немския милитаризъм с мустаци и шипове, престана да бъде изцяло германска през 1945 г. и сега е разделена между Русия и Полша. Силезия става полска. Моят избор щеше да бъде Франкония – отчасти протестантска, частично католическа провинция, скътана в югозападната част на страната. В продължение на много години неговият гаулайтер беше отблъскващият Юлиус Щрайхер, главният антисемитски пропагандист на нацистката партия – смятан за свръхестествен дори от самия Хитлер.
Към края на войната някои висши американци, включително влиятелният министър на финансите на FDR Хенри Моргентау, твърдят, че Германия трябва да бъде разделена на няколко по-малки държави – както беше преди – така че никога повече да не може да ръководи никого наоколо. По тази схема еврейска родина лесно би могла да бъде настанена. Не се получи нищо, за съжаление.
